• ноември 25, 2020

И аз искам да съм национал по футбол на България

Спомените от незабравимото лято САЩ’94 и златното поколение на България, винаги ще останат запечатани в моето съзнание. Когато гледам клипове и си припомням тези моменти, ме изпълва гордост, вълнение и настръхвам. В онези години исках и аз да стана футболист – е нямах талант. Макар и вече да съм в „напреднала футболна възраст“ аз искам да играя за националния отбор по футбол. Да точно така, искам да сбъдна тази моя детска мечта. Нямам нищо против да получа повиквателна и треньора да ме пусне в 88 минута, сигурен съм, че и колкото и неопитен да съм няма да се забележи. Ако някой не е съгласен с мен и моето участие да ме опровергае с факти! Така наречените пайташки грешки, които допускаме всеки мач, са по скоро липса на умения, няма динамика в играта, защитата е леш, нападатели няма – един „фен“ на великия Алекс Фъргюсън в предни позиции. Да ритам напред топката и аз мога, да тичам след пролетен и есенен вятър също мога, каквото трябва като репертоар да псувам и с тази задача ще се справя, аз честно казано друго не виждам… е малко прах в очите.

Годината е 2020, а спомените от славните ни футболни времена са като албум със снимки, радваш им се, разказваш на младите какво е било, но те не могат да го усетят.

Страх ме е да отворя нов тълковен речник и да прочета какво е обяснението на думата трагедия, сигурен съм, че ще видя снимка с нашите национали. Имената няма да са изписани, историята не може да ги запомни, ако ме върнете 5-6 години назад, аз, който от дете следя спортните събития, не мога да изброя нашите момчета, защитавали честта на България(тук забравих кавички да сложа).

От 10 години говорим за подмладяване, отлепване от дъното и изграждането на национален отбор, който да е конкурентно способен поне на Люксембург и Македония. Младоците от онова поколение с подмладяването остаряха и окичиха бутонките, наследиха ги достойни заместници.

Последният ни двубой  срещу отборът на Финландия от Лигата на нациите показа, че в едно нещо сме постоянни да сме „тъпана“ на Европа. Коментара, вече от безсилие мога да кажа, че се равнява на пресконференцията, която даде нашият треньор на финландска земя. Дерменджиев седна поогледа се очаквайки въпроси и след няколко секунди тишина си тръгна. Никакъв интерес и пълно безразличие и унижение, което получихме заслужено. Аз се радвам, че финландските журналисти не попитаха нищо Дерменджиев, че футболните хора в България, с повече акъл се опитват деликатно да обяснят причините без да засегнат играчите. Те просто не стават – ако стават, както посочих по-горе, докажете го с факти! Разбира се те не са виновни, че ги учат на чалготекознание, салфеткознание, кифлозание и от време на време да тичат или да ритат топка, съчетано им е трудно. По никакъв начин не искам да ги обидя, те са жертви на система, която не иска да изгражда футболисти. Българският запалянко вече гледа с отчайваща надежда към играчите ни, които играят в чужбина или са в чужда школа да изскочи някой талант!

admin

Read Previous

Ястието на Наполеон

Read Next

Божидар Краев – по стъпките на Бербатов или Божинов

Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *